Тази сутрин по една от телевизиите коментираха зачестилите самозапалвания. И изреждаха причини : бедност, несигурност, психически отклонения, политически демонстрации и т.н.

            Но пропуснаха една много важна : Безхаберието. И то онова, за което още Вазов е писал – безхаберието в национален мащаб – онова между хората. Отчуждеността – не защото в света на новите комуникации всичко се е променило. То си е от Вазово време. До кога народът ще е „пиян“, а чорбаджи Марко ще повтаря „Лудите – те да са живи“? До кога ние ще сме пияни за собствените си проблеми, а ще трябва да има луди, които да ни ги сочат?

            Може би това е далеч от литературоведския прочит на Вазов, но аз никога не съм можела да се подчиня на клишето. Да, Вазов говори за раждането на българската нация. Но както се е родила, така си е и останала – пияна и луда. С „велики“ идеи, но без почва под краката си. За това не обичам Вазов! Винаги ми е напомнял за това колко сме недорасли. Като народ. А като нация?

            Не нация, на нас ни трябва цивилизация! Само преосмислянето на собственото ни съществуване като държава би довело до щастието, към което всички се стремим.

            До умението да живеем заедно – точно като всички световни цивилизации, оставили диря след себе си. Защото за да градиш материалните придобивки, трябва да умееш да комбинираш своите действия с тези на другия!

             

            

По-голямото престъпление за мен е, да втълпиш на народа ,че държавата му е длъжна.
Затова и заглавието на коментара ми е такова, в онези 500 г. + тоталитарните 45г. а и до сега винаги сме се надявали на господарските благодеяния а не на себе си.
Такава е народопсихологията ни, от една страна се дразним когато някой каже, „Аз дадох, разреших, направих!“ от друга пък чакаме някой да ни даде, разреши, помогне или пък ни намери работа.

Лесно е друг да е виновен но дали е честно да съдим или е по добре да кажем, „Пази Боже и прости“!?!