Теорията на Фройд, според която ние имаме изградени навици, които са се сформирали в миналото ни(т.е. детството) и които са причина за нашите днешни грешки е пълна със спекулации и дава повод да обвиняваме всичко и всеки за собственте си неуспехи. Та кой е този, който има пророчески дарби, за да успее да възпита едно дете в такива ценности, които ще са му опора в бъдещето. На това са неспособни както политиците, които се изживяват като стратези, така и родителите, които се грижат за децата си.

Защото животът сам по себе си колкото има правила, толкова и няма. Ние сме наясно, че всичко се движи от раждането, минавайки през настоящето и стигайки до смъртта. Но какво е обхващало миналото е само блед спомен, настоящето е необозримо, а краят е само фантазна представа.

Единственото, в което сме сигурни е това, че сме неспособни да познаваме битието само по себе си.

Днес е модерно да правим планове за бъдещето. Въпросът е в това, когато даден план се провали кой е виновен? Ние сами ли се провалихме, или такова е било стечението на обстоятелствата? Защото когато губим, губим и от ценностите си. Тоест заменяме неподходящите с нови, отговарящи на обстоятелствата, т.е. на такива които ни носят полза в настоящия момент. Просто казано – вземаме си поука. Грешка е както да конструираме личността си като „луксозна играчка“ (т.е. като личност, която ще се ползва само с блага, и никога няма да страда или да се жертва за някого), така и да смятаме, че животът е противоположност на нашата същност – тоест че носи единствено печал.

Ние се раждаме с умението да обичаме – да се привързваме към другите, но с разгръщането на живота имаме две основни задачи : да осъзнаем смъртта и да се научим да привличаме другите хора (т.е. да ги караме да ни обичат). Тези две способности са свързани. Защото любовта отрича смъртта. И когато ние се научим да привличаме останалите човешки същества, това се превръща в притегателна сила към живота, а смъртта се превръща в печал. Тоест това е новото препядствие пред порастналия човек – той умее да привлича останалите, но същевременно трябва да умее да отблъсква страха от смъртта. И тези две същности няма как да се слеят в едно. Защото или сме ценни тук и сега в живота и отричаме смъртта, или се самопогубваме, оставяйки смъртта да ни победи, т.е. без да умеем да накараме другите да ни обичат.