Вярвам, че животът  е пълен с изкушения.  Добри и лоши. Изкушения, които ни водят към Ада, и такива, които ни правят щастливи и ни карат да се радваме на живота.

Казват, че Бог ни изпраща препядствия постоянно, за да тества вярата ни към Него. И ние  по – често мислим за препятствията, които ни е изпратил, от колкото за даровете, които сме получили. Навярно е така – не виждайки даровете на съдбата, ние падаме в пропастта и се въвличаме сами в препядствията, за да се сетим за това, че Бог ни е дал много неща даром, и че  трябва да им се радваме и всеки ден да благодарим за тях.

Когато душата ни се радва, тя е пълна с любов. Но само разумът ни може да ни отведе към истинската любов. Защото истинската любов е благодарната любов. Тази, която не се нуждае от препядствия, за да бъде изпитана.

Ние се раждаме с любов в душите си. Но през целия ни живот търсим начин да я съхраним и запазим цяла . Навярно, защото в началото на пътя си не знаем, че без любов, ние страдаме. Не знаем, че  любовта е най – висшият Божи дар, който, при липса на разум, ще бъде изгубен при препятстивата, които ни спохождат.

И  когато в нас липсват любовта, благодарността към Бога, за това, че ни е дарил с любовта в душите ни, в нас се появяват и въпросите и съмненията  към самите нас и към света. Появява се  завистта, злобата, тъгата.  Тогава ние търсим отмъщението. Искаме да изравним съдбата си с тази на другия човек до нас. Тогава грешим. Грешим пред Бога, пред природата и най – вече пред себе си. Защото чуждото нещастие никога не може да ни направи нас щастливи. Истинското щастие за човека се крие в това той самият да е благодарен и изпълнен с любов.

Ние много лесно можем да изпаднем в състояние на тъга. И често си задаваме въпроса „Как се лекува тъгата?”. Това е пропастта, препядствието, което е заложено в нашата същност. Това е нещото, което ни кара отново да се върнем към изначалието си – към любовта. Към даровете от Бога.

Често, мислейки за нас самите, ние бъркаме Божиите дарове с  препядствията на съдбата.  Често се питаме : „ Боже, защо  на мен?” , и в такива моменти забравяме да мислим „Благодаря ти, Боже!”.

Мислим, че душата е лишена от рационалност, от математика. Но това не е така. Нашите  чувства, нашата душа е доста прецизно  рационализирана.  Може да се каже, че през целият ни житейски път чувствата ни се опитват да обяснят на разума ни тази проста истина: Любовта ни събира с нас самите; прибира ни към същността ни; прави ни щастливи, а тъгата ни дава знак, че се отдалечаваме  от същността си,  от природата си, от Божието изначалие.

Може би, когато благодарим на Бог за любовта в душите ни, често се питаме: „ Защо на мен  Бог даде по – малко любов от тази, която даде на другите?” И в тази ситуация нашите чувства се опитват да обяснят на разума ни, че задачата на нашия разум е да открива даровете на съдбата , заради които можем да бъдем благодарни на Бога, а не да тегли и мери любовта. Даровете на Бог са различни за всеки.  Силата на разума на човек също  е различна. Само способността да изпитваме истинска любов в душите си е еднаква.  Това е физичният закон, които управлява живота ни, това е физиката на Бога, на тъгата, на живота. За това трябва да следваме правилата на природата, Божиите правила.